Мисъл по тъмно пътува, друга се задава в насрещното, трета пресича направо, сблъсък - очертава се неизбежното. Покоя размътиха, тишината избухна, всяка е права за себе си, всяка в съда ще пледира "невинна". "Аз ли пак ще съм съдникът?" - безнадеждно сърцето им рече - "мисли, просто вървете по домовете си и дано не се срещнете вече" Покоят отново разстели се, мъглата отстъпи му място, мина ден, минаха два неусетно, облаци в дома ми се разминаваха бясно. Черни бяха - предвестник на буря? Или среща поредна на мислите? - Не! Mоля ви, не обърквайте пак моите пътища, тъкмо подредих си надеждите, сложих етикети на чувствата, затворих малко обич за спомен - не носете ми още вълнения, не понасям да тъна в себе си. Глухи ли бяха пак мислите? - мойте молби разпиляха се, светофари ли бяха повредени, скоростта ли им беше тъй бясна? Разследване ново започна след срещата все тъй неизбежна. И така... докога? Въпросите хиляди. Няма отговори, пише в доклада. "Ще ги търся до края на силите" - отсече съдията без пощада - "или дорде мислите ми от старост не грохнат в затвора", милост отново няма да има - присъдата е тежко непокорство. Ако не им подейства и това наказание за нарушеното мое спокойствие, на мен само един път ми остава - вечно да тъна в себе си, вечно да пия забрава.