Чувствам някаква тъга, истинска и непрестанна,
цяла малка празнота да разнищва тя деня ми
като гвоздей леден, сив впила се е в плътта ми
и разкъсва с огнен сърп пак кървящата ми слабост.

Сърцето ми плахо тупти, очаква то удар пореден,
със скрити и кротки сълзи трепери от полъха леден,
ръката ми, свита в юмрук, болка и страх да прикрие,
надежда и обич сега тя сякаш в миг ще убие.

Седя си в ъгъла черен, с поглед безволев, премрежен,
светът се усмихва край мене, не чува той вопъла нежен,
разгръщам ръце аз за полет, изгаряни с много любов,
къде си отива тоз спомен за сън, разпилян от тих зов.