Пак сама се рее душата ми
под звездното синьо небе,
пак сама се крие и бяга,
ранена от брой зверове.

Къде да отиде, се пита и тича,
свободна от мойто сърце,
сама, да, сама е в мрака,
но волна с нови криле.

Бяла магьосница ли и даде чудните леки нозе,
тя ли , да, тя май създаде и розово снежни ръце,
да милва и гали, да трие сълзите, родена под ново небе,
а глас, да, какъв глас и даде, на нежно и плахо дете.

"А спътник не искаш ли, някой приятел?"
попита я бялата фея,
"Не, аз съм за полет създадена,
а не на земя да живея!"